На границата между два сезона се отваря нещо като портал, който може да те заведе, където си поискаш…


Такива и подобни работи ми обясняваше ухото на древната статуетка, закупена кой знае кой век и от кой мой предшественик от – отново неизвестно кой – антиквар.

Дъра-бъра, знам ги тия работи, това са кодове, не е пряка теория – реално няма никакви портали!

Отвръщах неизменно аз, но ухото отказваше да чува и слуша – то бе говорещо…

Всеизвестно е, че мозъкът строи околната си реалност. Първоначално, веднага след раждането на човека и до няколко години след това, мозъкът не е научен как “трябва” да възприема реалността и практически може да възприема всичко и всякак. Всякак – т.е. включително и недуалистично. Още по-тоест – “новият” човек може съвсем реално да се усеща като едно – единно цяло – с всички вселени. Да вижда единността на отделните проявления на Твореца. Да надскочи Троичността, знаейки че тя е Безкрайност.

Един малък пример-съпоставка между “заучено” и “дарено” възприятие:

- При заученото мозъкът вижда непознат човек и си казва: “Това е човек”. Той не знае нищо повече за него, с изключение на това, че ПРЕДПОЛАГА, че този човек има определени физически органи, умения, знания, характер, наклонности и т.н. Но де факто мозъкът си изгражда картина за този човек, според предположенията си, очакванията си, според това, което е научил в началото… Колкото повече е научил мозъкът, толкова повече възможности за съставяне на картината на непознатия човек има той. Но наученото често не може да бъде пълно и изцяло обхващащо ВСИЧКО. Затова и очакваната картина винаги изпуска по нещо (или по много). Защото например този непознат човек може изобщо да не е от вида Хомо сапиенс – просто така да изглежда.

Ето това е границата между “заучено” и “дарено” възприятие.

- Затова някои твърдят, че малките деца или кучетата “усещали” дали човек е добър или лош…